Заминавам за Будапеща. Кацам обратно на 29-ти в 15:25 . Добрата изненада за момента, е че на летището са пуснали безплатен, безжичен интернет. Ще се опитам да блогвам всеки ден.
Сгодих се
След близо 6 годишна връзка с жената, която обичам, най-сетне се реших и на тази стъпка. Новината е малко стара, но все пак исках родителите ми да научат лично от мен, а не от блога ми. Ще се женим на трети март, догодина. На тази дата се запознахме. Историята на нашето запознаване е интересна и съм я разказвал много пъти, но сега е времето да я напиша. Аз бях във Варшава, тя беше в София. Бях в българското посолство и там се празнуваше националния празник. Бях с костюм, адски изнервен от дипломатите наоколо, притеснен и какво ли още не. Затова реших, че е добра идея да вляза в чата. Тогава влизах в няколко канала, сред които беше #poetry . Тя беше вътре, работеше в „телевизията“. След като се върнах от Варшава, след около месец се видяхме на живо, пихме бира в центъра, след което решихме да си ходим. Тръгнахме в една посока, хванахме един и същи рейс, слязохме на една и съща спирка и се оказа, че живеем през 1 блок. Не съм вярващ, но подобни съвпадения ми влияят.
Именно затова не съжалявам за времето прекарано в IRC. Наистина има простотия, злоба, комплекси – но се случват и невероятни неща, които могат да променят живота ти. Като историята по-горе.
Втори в света
Доволен съм. След като от година активно се занимавам с преводите на GNOME, най-сетне заехме някакво по-добро място в световната статистика. Второ. Бие ни екипът, който превежда от английски на канадски английски. Точно така, превеждат и се късат направо. След като последните няколко месеца бяхме в оспорвана борба с елитните чехи и патриотичните гърци, с няколко мощни хода изскочихме напред.
Искам да похваля екипът, който допринесе за това:
1. Ростислав Райков – преведе последните низове от кошмарните GnomeMeeting, Gnupernicus и GOK;
2. Явор Доганов – преведе и подобри изключително превода на Evolution;
3. Александър Шопов – изпрати навреме всички преводи и направи огромни поправки в GDM;
4. Ясен Праматаров – за постоянната му работа по уукито (TWiki) на проекта и превода на AbiWord;
5. Виктор Дачев – за геройската му борба с превода на GIMP;
6. Ивелина Кърчева – за невероятното търпение да провери правописа в някои от най-големите програми.
До седмица ще завършим първата версия на ръководството за GNOME, което ще се случи благодарение на Юлия и Ростислав. Истински се радвам, че имаме работещ екип, че участниците в него правят компромиси, че има толерантност и че се развиваме. Постигнатите резултати говорят за доброто здраве на проекта и определено ни чака добро бъдеще.
Визитация
Преди около седмица си извадих нов паспорт, а стария подлежи на унищожение. Интересното, е че служителката от паспортната служба ме накара да си извадя и нова лична карта, защото „имате трайни изменения“. Предполагам ми е пораснала трета ръка или пък мога да дишам и през задника си, не знам. Да си призная, малко съжалявам, че този дневник не функционираше докато съм запълвал този паспорт с посещения в други държави и в момента от пътуванията ми през последните години са останали само 2 гигабайта снимки, няколко добри истории и нищо повече. Например снимката, която стои в хедъра на този блог е от Намибия, но дори не си спомням от къде се връщаме… тъжно. Разглеждайки всички визи и печати в стария паспорт, ме налегна някаква носталгия и реших да се опитам да обобщя някаква кратка история за три от най-сложните ми пътувания и по този начин да запазя спомени, които евентуално мога да забравя.
САЩ // Сан Франциско
Преди САЩ имах няколко пътувания до Полша и едно приключение в Косово, но каквото и да си говорим, никога не съм се чувствал толкова сам и далеч като по време на пътуването ми до САЩ. Както всеки знае, получаването на виза за Америка не е лесна работа, особено преди войната в Ирак. Процедурата беше доста тежка – плащаш 100$, един месец преди интервюто, след което започваш да чакаш за дата. Идва датата, тичаш с купища документи в консулството на САЩ, покани, ксерокопия, уверения, регистрация в хотел и тн. След което чакаш 1 час пред входа на консулството, влизаш в някаква супер охранявана сграда, настаняват те в един аквариум с още 50 други като теб и те наблюдават в продължение на един час. След което започват да ви викат един по един, предаваш си документите и започвах да се изкачваш по различни етажи. Всички американци стоят зад бронирани стъкла и се леко роботизирани. Накрая имаш интервю със служител на консулството, което минава бързо и ти казват да минеш следобед да си прибереш визата. Ако трябва да съм искрен, американците се държат много добре с нас. Всичката гадост идва от българските слуги, които се намесват в този процес. Охранителите са отвратителни, а българките-лелки са направо противни. Когато си получавах визата, взех че закъснях. След което жената, която ги раздаваше, се постара да ме унижи максимално, като ми обясни колко съм глупав и несериозен, че съм закъснял с 30 минути. След като взех паспорта с визата и попитах – „Това ли е всичко?“, охраната ми отговори – „Малко ли ти е?“. Малко ми е.
От тогава съм решил да не ходя в САЩ докато не си оправят системата и станат малко по-разбрани. Радвам се, че успявам да си наложа това решение. Заради това, в момента американците идват в България ако искат да се видим 🙂 Или ходим в Европа.
Пътуването до САЩ не беше нищо особено, постоянно беше светло, но аз спах. Намерих лесно хотела, а конференцията и обучението след това бяха скучни. Не съжалявам, че съм забравил подробностите. Впечатление ми направиха огромните тълпи от бездомни хора в Сан Франциско, мръсните улици, затворената лудница и пуснатите на улицата луди, разкошните скъпи магазини, мъглата – покриващата небостъргачите. Хапнах американска-китайска кухня, посетих пицарията с пеещите сервитьори, не си купих нищо, но пък снимах много. Беше горещо и много ароматно. Постоянно се потях, може би от тук е идвал аромата 😉
Хората с много крайни, изцяло извратени професионалисти, които живеят толкова динамично, че за мен е направо страшно да се поставя на тяхно място. Не бих живял там, предполагам бих посетил Ню Йорк, но нищо повече.
Намибия // Окаханя
Как се взима виза за Намибия? Сложно, приятели. Около 3 месеца преди пътуването започваш да разследваш как става това. След това разбираш, че трябва да изпратиш документите до Германия, където има Намибийско консулство (все пак са бивша немска колония). Освен паспортът си, в пликът слагаш около 150$, покана и всички необходими документи. След това чакаш и се молиш. След около 2 седмици, пристига отговор, който е положителен. В пликът има приложена чудесна брошура за намибийските забележителности + поздравително писмо от консула, за избраната от мен дестинация. Ако си чел/а внимателно как завърши взимането ми на визата за САЩ, ще разбереш, че съм останал безкрайно очарован от намибийската администрация. Интересното е, че след положителния отговор ти не получаваш виза, ами един лист, на който пише че са те проверили и да ти бъде издадена виза когато пристигнеш в Намибия. Тоест, има шанс да отидеш на другия край на света, 24 часово пътешествие на 2 континета с 3 самолета и е възможно да те върнат.
Пътуването беше кошмарно, Boeing 747 притежава пасажерско отделение втора класа, подобно на злокобен термитник. Имаш съвсем малко място за личния багаж и малко място за сядане. На облегалката пред теб е монтиран малък монитор, на който може да гледаш няколко сравнително нови филма. Хранят 2 пъти, пиеш безалкохолно на корем, тоалетните са малки и винаги заети. След пътуването имаш нужда от 2 дена, за да се съвземеш.
Веднъж минал границата, организаторите те поемата и те занасят на 200 километра от летището, където прекарваш 10 дена в обучаване на местните. Свободен софтуер и тн. Връщането беше същото като отиването. От Намибия си купих една манерка + 4 пръстена и малки подаръчета за любимите ми хора. Ивелина все още носи герданчето от бизон, за което се пазарих на открития пазар в Окаханя.
Не съм расист и не станах. Доказателство, че поговорката „Разстоянието от туриста до расиста е 10 минути в Африка“ е невярно. Имаше бедни и необразовани хора, но и тук ги има. Видях деца, които събираха лед от земята и се мъчеха да го наврят в бутилки от кола. Видях и изключително умни африканци, както и тъпи африканери.
Великобритания // Лондон
Една от най-лесните ми визи. Петко написа писмо до Британски съвет, с което ги помоли да ми съдействат при получаването на виза. Британски съвет написаха писмо до консулската служба на Великобритания и след 2 дни имах безплатна виза за 6 месеца. Според мен процедурата за получаване на британска виза беше много по-лека от американската. Отново имаше интервю, но пък служителите (дори и българите) се държаха много цивилизовано и разбрано.
Пътувал съм до Лондон няколко пъти, но за първи път влизах в държавата. На летището ме посрещна Esem, за което съм му страшно благодарен. Също така отседнах в неговата квартира. Да бъдеш в друга държава, но пък да имаш приятел там е наистина успокояващо. Каквито и грешки да направиш, все ще има кой да ти помогне. От всичко, което ми се случи във Великобритания, ще запомня как пуснах алармата в един хотел и избягах. След около два часа съвестта ме загриза и аз се върнах и се предадох. Трябваше да видите физиономията на младия индиец, който беше на рецепцията. „Извинете, преди малко дали алармата за пожар не се е стартирала?“, „Мммм, даа?“, „Е, аз го направих, много съжалявам“. Човекът сигурно е помислим, че му правя скрита камера.
Net Office // No more Intranet
Започнахме подготовката за бъдещото разрастване на офиса и адаптирането му към новите ни мобилни нужди. След като официално приехме за политика максималната мобилност на всеки един от служителите в InterSpace, трябваше да над-градим и подобрим инструментите ни за групова работа. За целта започнах два вътрешни проекта – първият с прилагането на нов софтуер за работа в екип, вторият за пускане в употреба на трети уеб сървър, който ще служи като депо за офисни услуги.
Net Office
Софтуерът за работа в екип е Net Office – свободен софтуер, който може да го има всеки. Проблема с този тип програми е не тяхната инсталация и поддръжка, ами създаването на култура в екипа да ги ползва. Въпреки че екипът ни е млад (средна възраст 26 години), промяната на работните навици е сложно нещо. Нужен е индивидуален подход към всеки + обяснение какви са неговите лични ползи и тн. Общо взето, искам от мениджърите на проекти да задават задачите през този софтуер, а изпълнителите да следят за новите си задачи през него. От изпълнителите искам в процеса на изпълнението да променат състоянието на всяка задача, като отразяват с проценти до колко е завършена.
Подобна система ще позволи на всеки мениджър да следи до къде е стигнато при прилагането на задачата и да осъществява постоянен контрол (вместо перманентно словесно пингване), а на изпълнителите ще им гарантира, че задаващия задачата ще помисли доста преди да я зададе и ще я опише максимално.
Софтуерът генерира прекрасни Гантови диаграми, които показват разпределението на действията и отделните задачи във времето. От друга страна тази година ще ми се наложи да ръководя хора, които няма да са в София, голяма част няма да са и на този континент. С този софтуер ще мога да ги контролирам чрез обективни измерители, да генерирам отчети и тн. Все неща, които са ми коствали големи грижи преди, а и никак не обичам да ги правя.
No more Intranet
За да може този софтуер да бъде ефективен, той не трябва да бъде в локалния ни Intranet. Трябва да бъде достъпен през интернет. За целта в момента подготвяме трети сървър, който ще стои в нашия офис и ще държи всички инструменти за групова работа. Планирам да му сложим един 200 ГБ диск и по този начин да го направим и файлов сървър. Операционната система ще е Debian Gnu/Linux и аз много настоявам уеб сървъра да бъде пуснат в режим криптиране (https). Все пак не искам недоброжелателни лица да имат достъп до информацията, която прехвръква в мрежата. Това е идея, която ми хрумна преди около 2 часа и не е съгласувана с инсталтора, затова искрено се надява, текущия хардуер, с който разполагаме, да позволи прилагането й.