Месец: септември 2013

Напоследък Истанбул е силно предпочитана дестинация. Когато пристигнахме нашите домакини ни попитаха: вие да разглеждате или да ядете сте тук? И за двете!  Оказа се, че най-интересното са хората. Доста бързо забелязваш двете посоки, едните не са религиозни, а другите са. Важно е да кажем, че не трябва да се прави грешката като се каже, че религиозните не са про-европейски настроени и обраното. Нима Европа не е религиозна? Просто е различно.

Тази история е за толерантността. Толерантността към християните.

В края на нашия престой в Истанбул, с Ивелина решихме да посетим един квартал, който се слави с това, че има добре изграден религиозен комплекс. Комплекса е много голям, но доминиращото в него е автентичната джамия. Влязохме в нея, почнахме да разглеждаме и бързо разбрахме, че това не е туристическо място. Първо дойде една полицайка и ми каза, че жените не могат да стоят на първия етаж и Ивелина трябва да се качи на втория. Качихме се, но там се оказа, че пък мъжете не може да стоим сред жените и мен ме поканиха на трибуната, от която се извършва службата (на снимката). Там всички се запознаха с мен, интересуваха се откъде съм, въобще не трепнаха от това че съм християнин или българин, напротив. Разрешиха ми да снимам, разказаха ми какво се случва точно, кой кой е по време на службата и продължиха.

Бяха изключително мили и различни от образа, който ни е създаден за религиозните мюсюлмани.

Аз снимам хора. За мен снимката без човек в нея почти винаги е безинтересна, липсва история. Супер изблизаните и шаренки пейзажи, на които се вижда „къщичка“, „църквичка“, „поленце“,“залезче“, но липсва „човече“ ги наричам пощенски картички и прелиствам през тях.

Та, аз снимам хора. Ето няколко съвета как да снимаме хора на улицата и да ни се получава по-интересно:

1. Гледайте да не ви забележат
Висшия пилотаж е да снимате без да вдигате фото-апарата. Провесете го през рамо и поставете ръката си върху него, това винаги успокоява хората около вас. Поставете му широкоъгълен обектив и започнете да се учите да насочвате обектива към хора и да снимате докато апарата ви е на рамото или ви виси през врата. Така се правят снимки, като горната;

2. Питайте
Ако има нещо интересно, но не можете да го заснемете според инструкцията в точка 1, то питайте човека. Потърсете очен контакт, усмихнете се и вдигнете апарата (за да покажете, че искате да го/я снимате). Радко са ми отказвали;

3. Много по-важно да уловите момента, отколкото да имаш перфектната експозиция, светлина, цветове и дори композиция
Уловения интересен момент ще направи снимката, затова мислете за него, а не кой би бил най-хубавия ъгъл или правилната светлина. По-добре технически неизпипана снимка, но улавяща нещо забележително, отколкото перфектна, но скучна снимка;

4. Не приличайте на фотограф
Изберете си фото-чанта, която да прилича на най-обикновена така (може и раница). Използвайте възможно най-малките обективи и се старайте да не изглеждате като „професионалист„. Хората се отпускат ако около тях някой си щрака, а не ходи със 70-200 и запаметява всяка тяхна пора.

5. Движете се леко
Едно тяло, един обектив, удобни дрехи и  добри обувки. Не мъкнете всичките си обективи, нито сте физически подготвени, нито имате нуждата от всички тези неща. В града снимам с 11-16 или дори с 18-55 (обожавам „китовия“ обектив на Nikon. Освен че прави супер снимки той допринася да не приличам на професионалист).

6. И най-вече разказвайте истории
Уличния фотограф не се разхожда с фотоапрат, той постоянно търси. Той е хипер-чувствителен за събитията около него и променящата се среда. Ако не сте чувствителни към околната среда, то вие сте туристи, а туристите правят пощенски картички.

Освен, че имам вазопатия, а според някои хора и гинекомастия, със сигурност имам аерофобия. При кацане на самолет се препотявам многократно, ако някой близък доближи парапет се побърквам и просто не мога да гледам.

Като юноша почти бях преодолял този страх, защото си спомням как в Разград си играехме по строежите, но след това бързо се завърна. Не знам аерофобията дали не е страх от липсата на контрол, но за да направя снимката горе минах през няколко ужасни минути, в които си представях как дебелото няколко пръста стъкло се отлепя и аз падам върху тези покриви.

После свикнах.