Kaladan

Вчера беше поредният лежерен ден в офиса. Също така и денят, в който подобрих рекордът си за консумация на бира в рамките на едно денонощие (7). Радвам се, че не усетих нищо повече от приятно омайване. С Юлия, Деси и Пешо изпробвахме пицария Парма (или нещо подобно италианско), където келнерите интимничаха с нас и ни говореха възможно най-непринудено и приятелски. Но това е нищо в сравнение с вечерта на преводачите на GNOME.

Нека започнем с хитовете на вечерта. Обсъждайки интуитивните интерфейси на програмите, Калоян сподели, че единствения интерфейс, с който хората се оправят без проблем е „женската цица“. Раждаш се и можеш да оперираш с него. Също така Калоян разказа една градска легенда, според която малките точици около зърната на женските гърди всъщност са текст написан чрез брайловата азбука. Следователно на едното зърно пише – „Стига си пипал“, а на другото „Осмучи ме“… Човекът превежда от всякакви езици и азбуки 😉

Резултатите от тази среща са доста мъгляви. Почти се съгласихме, че няма да правим отделен речник за GNOME, ами ще направим наши спецификации, които ще се опитаме да включим към речника на Антон Зиновиев. Идеята не е лоша и за целта ще използваме речник базиран в интернет, който през определен период от време (месец) ще бъде материализиран в речник за gbgoffice.

Обсъдихме почти всички спорни думи, сред които „кегел“, „таб“ и „браузър“. Общо взето постигнахме нещо като общо мнение по превода на тези думи. Аз лично няма да превеждам „Size“ като „Кегел“. Идеята за загубената култура и романтиката около нея ми е интересна, но това не означава, че искам да се присъединявам към нещо загубено. Напротив искам да участвам в нещо ново. Като цяло преводите на програмите ще продължат да бъдат ориентирани към начинаещите потребители, като взимаме положителните неща от речника на потребителите и успешно избягваме от отрицателните. За отрицателни се водят неща като „Пастиране(Paste)“ и тн.

Всичко това продължи точно 4 часа, като почти не успяхме да поговорим за системата за проследяване на съдържанието или пък проектът за превод на потребителското ръководство на GNOME. Ясен каза, че скоро ще пусне системата за проследяване на грешки и ще бъде използваема. До тогава трябва да сме готови и с уики речника и да започнем разговори с Антон Зиновиев за съвместна работа по речника. Имам задачата да разпечатам още 2000 лепенки за проекта, като дори Сашо Шопов сподели, че те са голям хит, след като дори в неговата фирма лепели без да им е давал.

За финал на вечерта Пешо, от приятелски чувства, срита Мария и тя много се разсърди. Таксиметровият шофьор беше много приятен и разговорлив и разказа доста интересни неща докато препускахме в оста Слатина-Дружба-Младост.

Ивелина все още не спеше. Четох Playboy.

Вече съм мобилен у дома. Имам безжична локална мрежа или както сладко казва Матю Лютфи – интернет без кабел.

Обичам да пазарувам спонтанно. От около месец ми се въртеше в главата да си пусна wireless вкъщи, но все не намирах време да разгледам избера и преценя трезво. Вчера Пешо беше преинсталирал втория ми домашен компютър (намира се в апартамента на родителите ми) и трябваше да го пренесем обратно. Връщането на компютър чрез полу-разпадналото се офисно рено е цяло приключение. Петър се опитва да го кара като спортна кола, а то милото (Рено 5 на 15 години) едвам диша. Отворили сме прозорците на колата и с мръсна газ изпреварваме коли на Цариградско шосе. Изведнъж Петър ми каза: „Искаш ли да си купуваш Wireless?“. „Ммм, да“ – неуверено му отговарям. След което той прави най-опасния завой, който съм виждал и от най-лявата лента на Цариградско шосе отбива и за секунди вече е в локалното платно към Техномаркет Европа.

Влязохме, погледнахме, купих го. Пешо ме откара до родителите ми, където около 4 часа чаках Bol.bg да оправят забилия суич на покрива. Показах на сестра ми и татко какви са новите неща в Debian/Gnome 2.8, хапнах кисело мляко и се прибрах. След около 30 минути с помощта на Петър, който беше по-гневен от необходимото, успях да пусна безжичната мрежа в нас.

Ирина, сестра ми, дойде и с Анима сготвиха пица, която не знам защо но повече приличаше на баница/мекица. Просто беше огромна и дебела (пицата). Напомняше ми на пиците, които купувахме в училище в 141 училище. Ирина прекара късно вечерта в чат, легнала в леглото си с моя преносим компютър и киснейки в #poetry. Там един пич, разказваше приятна история как се е сбил със собственик на заведение, за да защити едно кученце и по време на боя са излетели през витрината.

Човек бил убит от ток по фонтана на Славейков. Работа в опасна околна среда.

Днес е прекрасен ден. Не само от финансово-политическа гледна точка, но и от заниманията ми в офиса. Прекрасното време навън, ни позволи да поиграем тенис на маса. Възможността да имаме маса за тени във вътрешния двор е чудесно оправдание, за да на работиш от 2 до 3 часа.

Излишно е да казвам, че аз и Пешо успяхме да накажем Стойчо и Наско с 3:0. Преди два дни изрових от нас старата ми хилка Gold Cup + няколко топчета Diamond, всички Made in China. Спомням си, че тази хилка я бях разменил още по времето на комунизма за около 45 войника и един лек танк. Тогава беше голяма работа, внос. Сега изглежда евтина и протъркана, но скъп спомен за времето, което никога няма да се повтори.

Днес се придвижвах само с таксита и реших да закупя нещо за родителите ми. Купих им софийска баница от пекарната срещи офиса + computerworld с моето интервю. Когато се връщах, минах от нас за да им оставя подаръците и да ги видя. Ирина ме посрещна с блесналите очи на човек, който няма компютър вече 12 часа. В момента втория ми домашен компютър бива актуализиран софтуерно (и отчасти хардуерно, но това е изненада). След около ден, мястото на престарелия Slackware 9.1 ще бъде заето с последните пакети на Debian Unstable.

Открих, че Наско си е пуснал блог, който в момента я накаква странна мутация между блог за Linux и блог за фантастичен сериал. Много ми се иска този блог да се превърне в нещо повече от разширение на портала за бъфи.

В момента си готвим гювечета, Ивелина пазарува, слънцето залязва и финално огрява блокът срещу нас в пастелени нюанси. Смятам да прекарам вечерта леко опиянен от каменица.

По принцип съм един от многото, които не харесват масовите и големи празници. Поради специфичните ми атеистки убеждения мога да си позволя да погледна на християнските празници без онова специфично богоговение, което някак си е задължително за вярващите. Това, че не вярвам в бог или пък не се кефя на църквата, не означава че не разбирам християнските ценности и култура или пък, че не им принадлежа. Напротив. Мисля, че им принадлежа много повече от колкото голяма част от събралите се „миряни“ около църквата Св. Седмочисленици – София. Но за това по-късно.

За разлика от предишната събота, тази беше много по-лежерна. След като през седмицата успях да бия всичките си рекорди по продължителност на работния ден и завърших успешно водения от мен и Петър курс по въведение в Линукс, през почивния ден се насладих на една заслужена почивка. С Anima се поглезихме с храна в леглото, попревеждах лежерно няколко програми и бях заведен насила да пазарувам. Майка ми е развила някакво мнение, че ходя като туземец и иска от мен всеки месец да си купувам панталон и обувки. Нещо, което никога няма да стане. Признавам, че не отделям много време за външния си вид, но просто не желая да му отделям повече време.

Вчера бях заведен в някои от най-неприятните ми магазини, за да си закупя дънки, панталон и риза. Само ризата ми хареса – предполагам защото си я избрах сам. Толкова обичам майка ми, че все още й позволявам да ме съветва за това какви дрехи да си избирам и от къде да ги купувам.

Гвоздеят на вечерта беше първото ни излизане с двойката Юлия/Тони. Срещнахме се на класическо място – Одеон след което последва типичната суетня къде да отидем и тн. Пробвахме в „македонския“ ресторант наблизо, но за късмет на всички той взел, че фалирах. Явно на българите не им минават трикове от сорта „Шопска салата“ да бъде кръстена „Македонска“ или пък „Яйца по панагюрски“ да бъдат представяни като типично македонски ястие, и съвсем нормално сме оставили копеленцата да фалират 🙂

Вместо това решихме да отидем в някакъв нов ресторант, който се намирал на мястото на ресторантът с цвърчащото име „Сръбска скара“. Явно на балканските ресторанти не им върви напоследък, защото масово фалират и в този случай биват заменени от „Вегетарианска къща“ – където сервират предимно зеленчукова храна. Всичко това пасваше идеално с новия ми стил за леко вечерно хранене, пък и ресторантът изглеждаше примамливо празен и много приятно подреден. Вегетарианската храна беше много приятна, лека и разнообразна и препоръчвам това място на всички зеленохрупкащи. Цените са много достъпни а обслужването беше много приятно и дружелюбно (дори ни простиха разлятата свещ и бутнатата каничка с оцет върху масата).

Когато човек изпие 1 литър бира и след това всички започва да му се вижда по-чувствително, по-шарено и по-интересно. Прекарахме в ресторанта около 3 часа, като Юлия успя да разкаже потресващи истории за „пенсионерската Германия“, като я представи като някаква подредена пустиня – безлична и безчувствена, където стерилизираното население броди в утопични соц-сгради и бичи вурстове до умопомрачение. С Тони поговорихме за преводът на CC където около половин час обсъждахме защо нямало доброволни и защо никой не искал да помага. Май стигнахме до някакво решение.

След вегетарианската кухня аз исках да се разхождам, но това не можа да се служи, защото Anima мрънкаше, че й е студено и не може така. Повървяхме малко по Графа и някак си нелогично се бутнахме в Happy. Happy на Раковска е много по-гнусно от всяко друго Happy в България. Пълно е с натруфени хора, стегнати каки и плешиви чички, които хапват огромни салати с месо и пият малки бири. Има телевизор, където е пуснат Eurosport и в момента тече изключително интересна игра на билярд. Музиката е незапомняща се, тоалетните тихи и скучни, и всички звуци, които издаваш там биват споделяни с останалите им посетители. Затова много внимаваш, кога и с кого ще ги посетиш. Все пак за нещо българско е много добро. Сексизмът в Happy е заразителен – полуголи момичета, студентки, подтичват и са длъжни да ти се усмихват, защото имаш право да ги смешни ако го не го правят. Всичко това е една чудесна подготовка за гвоздеят на вечерта – обикалянето на църква.

На път за Happy си бяхме купили свещи от една църква и тогава забелязах един покъртителен надпис над едно от магазинчетата в нея: „Закупуването на свещ е чиста жертва пред бога, не палете свещи, които сте закупили извън църквата“. Тоест за да види, господ, че си си купил свещ (20, 50 стотинки, в зависимост от големината) трябва да го направиш в неговия дом. Това е толкова лицемерно и анти-християнско, че направо ми се повръща. Нали именно Христос беше изгонил търговците от храма господен. Нали? Защото тук първото нещо, което виждаш е една църква е именно магазинчетата, които са материализирали вярата не хорицата в свещи, икони, кръстчета, касетки, молитвеници (няколко вида) и тн. Гнус. Чистото и свята жертва, която направих пред бог и като закупих свещ за 50 стотинки – ми беше подадена от една затлъстяла лелка, която ми подметна свещта с най-отегчената физиономия, която е способна и Осама да отчая от Алах Акбар.

В обикалянето на църквата няма нищо интересно. Освен ако не си там да анализираш тълпата. В 12:00 нямам такива намерение. За да се спази суеверието, че колкото пъти ти гасне свещта – толкова пъти си сгрешил (на мен около 8 пъти) всеки беше успял да „пачне“ своята свещ я с чашка от кафе, я с кофичка от кисело мляко (Родопея беше много популярно). И така върволица от хора, някои ходещи реклами на Родопея (Абсолют Родопея – бедна жена със свещта в кофичка от кисело мляко, стилизирано и разпечатано, от сега го виждам). Имам само едно накапване, Ивелина и Юлия са приказно красиви осветени от свещите, носи се аромат на мед и восък, косата на една жена пламва и разваля всичко това.

Амин.