Kaladan

Преди около седмица си извадих нов паспорт, а стария подлежи на унищожение. Интересното, е че служителката от паспортната служба ме накара да си извадя и нова лична карта, защото „имате трайни изменения“. Предполагам ми е пораснала трета ръка или пък мога да дишам и през задника си, не знам. Да си призная, малко съжалявам, че този дневник не функционираше докато съм запълвал този паспорт с посещения в други държави и в момента от пътуванията ми през последните години са останали само 2 гигабайта снимки, няколко добри истории и нищо повече. Например снимката, която стои в хедъра на този блог е от Намибия, но дори не си спомням от къде се връщаме… тъжно. Разглеждайки всички визи и печати в стария паспорт, ме налегна някаква носталгия и реших да се опитам да обобщя някаква кратка история за три от най-сложните ми пътувания и по този начин да запазя спомени, които евентуално мога да забравя.

САЩ // Сан Франциско

Преди САЩ имах няколко пътувания до Полша и едно приключение в Косово, но каквото и да си говорим, никога не съм се чувствал толкова сам и далеч като по време на пътуването ми до САЩ. Както всеки знае, получаването на виза за Америка не е лесна работа, особено преди войната в Ирак. Процедурата беше доста тежка – плащаш 100$, един месец преди интервюто, след което започваш да чакаш за дата. Идва датата, тичаш с купища документи в консулството на САЩ, покани, ксерокопия, уверения, регистрация в хотел и тн. След което чакаш 1 час пред входа на консулството, влизаш в някаква супер охранявана сграда, настаняват те в един аквариум с още 50 други като теб и те наблюдават в продължение на един час. След което започват да ви викат един по един, предаваш си документите и започвах да се изкачваш по различни етажи. Всички американци стоят зад бронирани стъкла и се леко роботизирани. Накрая имаш интервю със служител на консулството, което минава бързо и ти казват да минеш следобед да си прибереш визата. Ако трябва да съм искрен, американците се държат много добре с нас. Всичката гадост идва от българските слуги, които се намесват в този процес. Охранителите са отвратителни, а българките-лелки са направо противни. Когато си получавах визата, взех че закъснях. След което жената, която ги раздаваше, се постара да ме унижи максимално, като ми обясни колко съм глупав и несериозен, че съм закъснял с 30 минути. След като взех паспорта с визата и попитах – „Това ли е всичко?“, охраната ми отговори – „Малко ли ти е?“. Малко ми е.

От тогава съм решил да не ходя в САЩ докато не си оправят системата и станат малко по-разбрани. Радвам се, че успявам да си наложа това решение. Заради това, в момента американците идват в България ако искат да се видим 🙂 Или ходим в Европа.

Пътуването до САЩ не беше нищо особено, постоянно беше светло, но аз спах. Намерих лесно хотела, а конференцията и обучението след това бяха скучни. Не съжалявам, че съм забравил подробностите. Впечатление ми направиха огромните тълпи от бездомни хора в Сан Франциско, мръсните улици, затворената лудница и пуснатите на улицата луди, разкошните скъпи магазини, мъглата – покриващата небостъргачите. Хапнах американска-китайска кухня, посетих пицарията с пеещите сервитьори, не си купих нищо, но пък снимах много. Беше горещо и много ароматно. Постоянно се потях, може би от тук е идвал аромата 😉

Хората с много крайни, изцяло извратени професионалисти, които живеят толкова динамично, че за мен е направо страшно да се поставя на тяхно място. Не бих живял там, предполагам бих посетил Ню Йорк, но нищо повече.

Намибия // Окаханя

Как се взима виза за Намибия? Сложно, приятели. Около 3 месеца преди пътуването започваш да разследваш как става това. След това разбираш, че трябва да изпратиш документите до Германия, където има Намибийско консулство (все пак са бивша немска колония). Освен паспортът си, в пликът слагаш около 150$, покана и всички необходими документи. След това чакаш и се молиш. След около 2 седмици, пристига отговор, който е положителен. В пликът има приложена чудесна брошура за намибийските забележителности + поздравително писмо от консула, за избраната от мен дестинация. Ако си чел/а внимателно как завърши взимането ми на визата за САЩ, ще разбереш, че съм останал безкрайно очарован от намибийската администрация. Интересното е, че след положителния отговор ти не получаваш виза, ами един лист, на който пише че са те проверили и да ти бъде издадена виза когато пристигнеш в Намибия. Тоест, има шанс да отидеш на другия край на света, 24 часово пътешествие на 2 континета с 3 самолета и е възможно да те върнат.

Пътуването беше кошмарно, Boeing 747 притежава пасажерско отделение втора класа, подобно на злокобен термитник. Имаш съвсем малко място за личния багаж и малко място за сядане. На облегалката пред теб е монтиран малък монитор, на който може да гледаш няколко сравнително нови филма. Хранят 2 пъти, пиеш безалкохолно на корем, тоалетните са малки и винаги заети. След пътуването имаш нужда от 2 дена, за да се съвземеш.

Веднъж минал границата, организаторите те поемата и те занасят на 200 километра от летището, където прекарваш 10 дена в обучаване на местните. Свободен софтуер и тн. Връщането беше същото като отиването. От Намибия си купих една манерка + 4 пръстена и малки подаръчета за любимите ми хора. Ивелина все още носи герданчето от бизон, за което се пазарих на открития пазар в Окаханя.

Не съм расист и не станах. Доказателство, че поговорката „Разстоянието от туриста до расиста е 10 минути в Африка“ е невярно. Имаше бедни и необразовани хора, но и тук ги има. Видях деца, които събираха лед от земята и се мъчеха да го наврят в бутилки от кола. Видях и изключително умни африканци, както и тъпи африканери.

Великобритания // Лондон

Една от най-лесните ми визи. Петко написа писмо до Британски съвет, с което ги помоли да ми съдействат при получаването на виза. Британски съвет написаха писмо до консулската служба на Великобритания и след 2 дни имах безплатна виза за 6 месеца. Според мен процедурата за получаване на британска виза беше много по-лека от американската. Отново имаше интервю, но пък служителите (дори и българите) се държаха много цивилизовано и разбрано.

Пътувал съм до Лондон няколко пъти, но за първи път влизах в държавата. На летището ме посрещна Esem, за което съм му страшно благодарен. Също така отседнах в неговата квартира. Да бъдеш в друга държава, но пък да имаш приятел там е наистина успокояващо. Каквито и грешки да направиш, все ще има кой да ти помогне. От всичко, което ми се случи във Великобритания, ще запомня как пуснах алармата в един хотел и избягах. След около два часа съвестта ме загриза и аз се върнах и се предадох. Трябваше да видите физиономията на младия индиец, който беше на рецепцията. „Извинете, преди малко дали алармата за пожар не се е стартирала?“, „Мммм, даа?“, „Е, аз го направих, много съжалявам“. Човекът сигурно е помислим, че му правя скрита камера.